В своето ежедневие се срещаме с хиляди неща.

Някои ни отминават и забравяме,

Някои ни улучват,болка или радост ни даряват,

А някои минават в близост.

Доста близо, без със своя марширут да ни засичат.

Но ние без съзнателно да искаме, без да правим нищо явно

За себе си ги закачаме и ги влачим с нас по пътя плавно.

Тези празни ламаринени кутии,

Които влачат се насам-натам,

Вързани с върви, въжета и пружини,

Вдигат  шум, подскачат, крякат

И не дават ни дори за миг покой,

Да забравим за тяхното съществуване.

Понякога по-умните от нас

Също започват да повишават глас

Така със собствен шум да заглушат

тази врява, която влачиме зад нас.

Забързани, заети, по съвещания и съвети

Да не чуем тези гласове, които само шепнат

Но уви, те от вътре се намират

И на всяко място ни намират

Ужким само шепнат, а грохти

Този шепот тих, от всякъде звучи.

Тези малки дребни случки, спомени и срещи

Не биха тъй съществени и чести

Ако бяхме съзнали тази истина

Че всеки сам създава, иска и избира

Кое да вземе, кое на пътя да остави

Кое векове да влачи, кое навътре да затлачи.